Остани
Лека-полека забравям смеха ѝ
лицето ѝ е пред очите ми.
Липсва от мястото ѝ до мен,
нямам опора,
няма бял ден.
Лека-полека забравям как
щастливо чуруликаше,
но лицето ѝ никога...
ще гледам снимки,
ще ги горя и пак ще помня,
Ядосана бях в началото,
че си тръгна и ме остави,
че ме наръга в ребрата,
но сърцето пощади...
Понякога това е единственото,
на което разчитам сутрин от леглото ми
да ме дръпне,
да ме заведе на брега на безкрайността
и да гледаме залеза -
бавното изгасване на светлината
и жалкият опит на човеците да я заменят
с изкуствена.
Лека-полека я забравям,
но е в сърцето ми, което
не докосна, но нарани.
Оставям то да се сеща за нея,
да я оплаква,
да я крепи.
Мен ме няма след нея,
ще я забравям повторно
и пак ще я запазя в света си на
загубената надежда,
Ще те запазя
като мираж,
като носталгия в (дъждовни) следобедни
часове.
© Слънчоглед All rights reserved.
