Ти идваш в мрака. Заставаш на моята врата.
Тъмно е, този път не те очаквах. Но усещам топлина.
Стоиш пред мен и безмълвно гледаш моето лице.
Аз към теб пристъпвам и протягам своите ръце...
Отново ти прощавам, отново те приемам, дори и да боли.
Виждам толко болка в теб, нима мога да го понеса?
Отново пускам те в дома ми, откъдето гонех те преди.
Пускам те дори да знам, че за пореден път греша...
Какво ми казваш? Отново молиш ме да ти простя.
Нима имам избор? Нима мога вратата пред теб да затворя.
Искаш прошка. Не питаш даже как се чувствам аз.
Гледаш ме с този тъжен поглед. Как мога да те изгоня?
Всеки път, когато ме лъжеше, усещах твоите студени ръце.
Ти ме оставяше сама, а аз безмълвно свеждах очи.
А когато страдаш и когато е самотно твоето сърце,
аз тугъвам заедно с теб и плача с твоите сълзи...
Сега се връщаш, за първи път истински наранен.
Осъзнал си какво си ми причинил, сега и теб те боли.
Връщаш се. Търсиш подкрепа и прошка от мен.
Но този път не те гоня, а тихо прошепвам : "Остани...".