Остани
„Върви си!” – тихо промълвих
и ти си тръгна, думичка не каза.
Надявах се да си щастлив
и да не таиш в сърцето си омраза.
„Върви си!” – тихо промълвих,
но всъщност исках да останеш.
Сълза красива във очите ми гори,
тя моли те ръката ми да хванеш.
„Отивай си, не мога повече така!”
в очите ти тъга гореше,
протегнах мъничка ръка,
но обичта във тебе спеше.
„Отивай си, не мога повече така!”
обърна гръб и тихо си отиде.
Отиде си и в моята душа
тъгата никога не ще премине.
Последен поглед ти към мен отправи
с очи тъй пълни с топлина.
Нима ти още искаш любовта ми?
Нима в сърцето ти живее още тя?
Последни сили аз във мен потърсих,
във любовта опората открих
и бавно се от мъката отърсих,
и в миг сълзите заличих.
Погледнах те със нежност тъй красива
и тихо казах „Остани!”.
Без теб не бих била щастлива,
не ще да бъдат светли моите дни.
Обърна се и нежно ме прегърна,
и стопли ме със твойта топлина,
и всичко в мене ти обгърна,
и пак ти беше моята мечта.
Но в миг над мене слънцето проблесна,
отворих сънена очи,
момче красиво пак до мен стоеше
и сбъдваше то моите мечти.
Погалих те със длан тъй нежна, топла.
Целунах леко твоите очи.
Прегърнах те и ти прошепнах:
„Не си отивай, остани...”
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Яна Все права защищены
