Оставам сам

Направен от кал си пълзя във калта.
Неопръскван със кал – пак съм кален.
И накрая, когато дочакам дъжда,
се разкисвам във образ печален.

Пред лицето на Бурята ставам на прах
и топя се при допир с морето.
Треперя от студ в първородния страх
на куче заченато в грях.

Но ето детето, което разхожда се в тихата майска гора:
спъва се в камък, удря коляно и пада право в калта.

Но бог е създал и калта.
– Долу Бог!
Ала бог е създал и мъстта.
( о, жесток!)

Не повярвах във вашия Бог!

Приютен във коварния свят на плътта,
приютил се във образ печален,
когато накрая дочакам греха,
се оказва, че той е банален.

Когато се губя сред време и страх
със очи се намирам, което
Първородните някак превърнаха в грях,
защото не служи за тях.

Но ето безгрешният, който сърдечно с очи благославя света:
спъва се в камък, удря коляно и пада право в калта.

Но бог е създал любовта!
– Долу Бог!
Ала бог е създал и лъстта.
( о, жесток!)

Не повярвах във вашия Бог!

Тишина

Излезнал от пътя, изгубил следа
побеснял от страх – удрящ, ударен:
когато накрая дочакам съня
се намирам разбит и покварен.

И някак намирам във себе си смях
и се смея на глас, със което 
отдалече и тихо сбогувам се с тях:
с дрезгав, несигурен смях.

А те бяха до мен и ми бяха опора, споделяха с мен младостта:
но спънах се в камък, ударих коляно и паднах право в калта.

 Но бог е създал тленността.
 - Долу Бог!
 Ала бог е създал гордостта
 -  О, жесток!

Аз не вярвам на вашия Бог!