Острови в душата - 27
Дори и Рики – странен мълчаливец –
следеше дългокраките мадами
по плажа с поглед вял. И саможивецът
усети, че са те в семейна драма.
Полина се престори на вглъбена
в романа, който от зори четеше,
на морски камък бе усамотена
и, че е тъжна страшно си личеше.
Момчил в морето кипналите чувства
разхлаждаше и пореше вълните.
Плувец бе като Роси той изкусен,
но днес мечтите, от прибой разбити,
заставаха с коремите си бели
като умряла риба пред очите.
И питаше се той това не е ли
на неуспеха тайната разкрита.
Към дъното се гмурна, ала после
нагоре като риба се понесе.
В душата му тежаха куп въпроси,
а те не бяха с отговори лесни.
Излезе на брега, наметна кърпа,
тъгата си под пясъка зарови.
Но споменът отново го издърпа,
безмилостно започна да го трови...
- Ще дойдеш ли със мене да поплувам,
тъй както правехме и с леля Роси? -
усети, че Полина го целуна,
да не взриви баща си със въпроса.
Детето си с една ръка прегърна
и гушна го той с искрена сърдечност.
- Аз преди малко на брега се върнах,
но с теб ще плувам, дъще, цяла вечност!
Водата беше хладка и гальовна,
вълните ниски, като храсти бели,
а той – баща отдаден и грижовен,
какъвто, може би, не сте видели.
. . .
Обядваха в познато ресторантче
и гледаха по Нова новините.
Момчил избрал ме бястото така че
добре да виждат. Свиха се душите,
когато съобщиха, че край пътя
препълнен автобус се е обърнал.
Сърцето му в конвулсия потръпна
и, хората пострадали той зърнал,
започна да пресмята в колко Роси
за родния си град билет е взела.
Но не намери отговор въпросът,
тревогата го бе така превзела,
че стана прав, решил да я потърси.
Дисплеят светна, бе го изпреварил.
- Момчил Игнатов, господине, търсим.
Преди обяд със вас е разговаряла
последно пациентката ни спешна.
Не знаем близък ли сте на жената
и е възможно да звъним погрешно.
- Росица ли се казва? Да? Горката..!
Къде да я потърся, обяснете!
До час ще бъда там, Да, да – с кола съм!
- Диктувам ви адреса, запишете.
Успяхте ли? А номерът е осем.
Момчил се строполи без глас на стола.
Ръката му на масата изтропа.
Очите си Полина бе забола
във него и нескритият ѝ вопъл
наряза тишината на квадрати
със ножчето на болката отляво.
- Какво съдбата пак ни е изпратила! -
прошепна тя, от стреса залюляна.
Но после импулсивно го прегърна,
заровила през плач лице в гърдите.
- Платих... Е, Поли, време е да тръгваме... -
Момчил ѝ каза със сълзи в очите.
. . .
Пред болницата струпали се хора
тълпяха се в очакване на вести.
- Жена ви оперирахме и скоро
във интензивното ще я преместим.
- Аз искам за Росица да ви питам! -
проврял се бе напред Момчил с въпроса.
- Картината я ясна, ще опитат
да я спасят, но ще говорим после.
Полина стисна в ужас пак ръката,
на рамото му се подпря с уплаха.
А той усети тежестта в душата
и как в кръвта иглички запълзяха.
Но да се стегне мигом заповяда
гласът, привикнал все да го командва.
"Защо не издържа до утре? В сряда
ний трябваше за тръгнем, а тогава
съвсем различни можеха да бъдат
нещата, не с опасности за тебе!" -
Момчил гнева опита да изпъди,
разбрал, че той сега не е потребен.
До вечерта стояха във кафето,
нетърпелив – той ходи два, три пъти,
докато дойде времето, в което
излезе лекар, за да го упъти.
- Заплахата премина, но остава
до сутринта да чакаме развоя.
Съпругата ви – знам – ще се оправи!
- Тя, докторе, е годеница моя.
Средва:
© Мария Панайотова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Прочетох със свито сърце! Превратности... Човек никога не знае какво го очаква...
Надявам се, че ни водиш към щастлив финал! -
Радвам се, че развоят те държи в напрежение и те привлича, карайки те да изживееш богата палитра от чувства, Нини!👍💕
-
О, Мари, какъв развой!
-
Не се притеснявай, Мини, да се надяваме, че съдбата най-после ще ги дари с нещо хубаво, което ще ги направи истински щастливи! Чакането си заслужава, уверявам те!🥰
-
Ох, олекна ми, че е вън от опасност Роси! Какъв късмет, каква съдба! Като се замисля, на какво ли не е свикнало сърцето. Камък се пука, ама то държи! Чакам, Мария!
-
Този път си била нетърпелива, Наде!
Благодаря ти за това читателско нетърпение!❤️ -
Поредната трагедия. Съдбата си знае работата...
-
Радвам се, че е така, Боби! 💋
-
Не, Мари, не съм имала забрана, спокойно. 😘
-
Разбирам, че си имала забрана, а за това си има недобри поводи, което ме кара да се безспокоя... Напиши ми в лични какво се случва с теб, наистина се разтревожих, миличка... 💖
-
Благодаря за милото отношение, Мари! ❤
Имах лек бърн аут, както е модерно да се казва, за всякакво четене, малко и за писане. Музата, обаче, се завърна и ето ме отново. Няма да се отървете лесно! 😁
Проекта ти е наистина ГОЛЯМ! В ученическите си години знаех наизуст цяла приказка в стихотворна форма и ми е много любопитно сега какво ще се случи в/с твоя роман. Успех в начинанието! ❤✌ -
Мислех си какво се случва с теб и защо те няма, миличка. Радвам се, че си се завърнала! Дано всичко в живота ти да е наред! Ще ми е интересно да разбера и твоето мнение за големия проект, с който съм се захванала.
Казвам ти добре дошла на страничката ми и в сайта отново!💖 -
Ооо, нещо интересно съм пропуснала през времето в което ме нямаше тук. Тази част ме заинтригува, Мари, и малко по малко ще прочета всичките! ❤✌
-
Значи така – тайфунът Мери!👍 Може и да е имало такъв тайфун, нали ги наричат ту с мъжки, ту с женски имена!🥰 А ако е нямало, ще подам молба да кандидатствам и предложа името си! Така ме разсмя, Ники!😊 Но закачката си я биваше! Донесе ми свежо настроение в деня, който от сутринта се кани да захладнее, а още е непоносимо горещ. Чака си тайфуна! Ха-ха-ха!🥰 Прегръщам те, момчето ми!💖
Целият ни живот е едно чакане, нали Лиди! 🌹Но и аз се научих, след като си взема порцията следобеден сън, героите ми да ме повикат на кафе и раздумка. Да си седна пред компютъра, до ръката ми да дими второто позволено (само от мен!) кафе и да потъна в следващото продължение... Наистина ще ми е мъчно, когато всичко това свърши, защото героите ми осмисляха последните два месеца от живота ми и ми даваха всичко... -
И ние ще чакаме, иначе не може да продължи хубавият разказ.
-
Става все по-интересно!
Поетичен тайфун си, Мери!
😍😍💗💗💗 -
Какво друго могат да направят коментари като вашите, освен да ме направят щастлива! Чета ги с усмивка до ушите и приемам думите ви като цветя в зала, където сякаш правя представяне на излезлия в книга роман.🥰 Много, ама много съм ви блгодарна за тази бърза обратна връзка като мои читатели, която ми дава крила, Лина и Тони!🌹💖
-
Следя с огромен интерес. Все по-заплетена става историята.
И ме вълнува, все едно, че става с близки мои хора.
Поздравления и от мен! -
Мария, Браво! Успяваш да запазиш интригата, развиваш успешно историята и винаги, ама винаги спираш на най-интересното... Поздравления!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
аз командвам и това наистина трябва да се случи. Така ще донеса радост не само на героите си, а и на моите читатели. Прегърнат да е денят ти, скъпа!(С)💖🌹