Острови в душата - 27
Дори и Рики – странен мълчаливец –
следеше дългокраките мадами
по плажа с поглед вял. И саможивецът
усети, че са те в семейна драма.
Полина се престори на вглъбена
в романа, който от зори четеше,
на морски камък бе усамотена
и, че е тъжна страшно си личеше.
Момчил в морето кипналите чувства
разхлаждаше и пореше вълните.
Плувец бе като Роси той изкусен,
но днес мечтите, от прибой разбити,
заставаха с коремите си бели
като умряла риба пред очите.
И питаше се той това не е ли
на неуспеха тайната разкрита.
Към дъното се гмурна, ала после
нагоре като риба се понесе.
В душата му тежаха куп въпроси,
а те не бяха с отговори лесни.
Излезе на брега, наметна кърпа,
тъгата си под пясъка зарови.
Но споменът отново го издърпа,
безмилостно започна да го трови...
- Ще дойдеш ли със мене да поплувам,
тъй както правехме и с леля Роси? -
усети, че Полина го целуна,
да не взриви баща си със въпроса.
Детето си с една ръка прегърна
и гушна го той с искрена сърдечност.
- Аз преди малко на брега се върнах,
но с теб ще плувам, дъще, цяла вечност!
Водата беше хладка и гальовна,
вълните ниски, като храсти бели,
а той – баща отдаден и грижовен,
какъвто, може би, не сте видели.
. . .
Обядваха в познато ресторантче
и гледаха по Нова новините.
Момчил избрал ме бястото така че
добре да виждат. Свиха се душите,
когато съобщиха, че край пътя
препълнен автобус се е обърнал.
Сърцето му в конвулсия потръпна
и, хората пострадали той зърнал,
започна да пресмята в колко Роси
за родния си град билет е взела.
Но не намери отговор въпросът,
тревогата го бе така превзела,
че стана прав, решил да я потърси.
Дисплеят светна, бе го изпреварил.
- Момчил Игнатов, господине, търсим.
Преди обяд със вас е разговаряла
последно пациентката ни спешна.
Не знаем близък ли сте на жената
и е възможно да звъним погрешно.
- Росица ли се казва? Да? Горката..!
Къде да я потърся, обяснете!
До час ще бъда там, Да, да – с кола съм!
- Диктувам ви адреса, запишете.
Успяхте ли? А номерът е осем.
Момчил се строполи без глас на стола.
Ръката му на масата изтропа.
Очите си Полина бе забола
във него и нескритият ѝ вопъл
наряза тишината на квадрати
със ножчето на болката отляво.
- Какво съдбата пак ни е изпратила! -
прошепна тя, от стреса залюляна.
Но после импулсивно го прегърна,
заровила през плач лице в гърдите.
- Платих... Е, Поли, време е да тръгваме... -
Момчил ѝ каза със сълзи в очите.
. . .
Пред болницата струпали се хора
тълпяха се в очакване на вести.
- Жена ви оперирахме и скоро
във интензивното ще я преместим.
- Аз искам за Росица да ви питам! -
проврял се бе напред Момчил с въпроса.
- Картината я ясна, ще опитат
да я спасят, но ще говорим после.
Полина стисна в ужас пак ръката,
на рамото му се подпря с уплаха.
А той усети тежестта в душата
и как в кръвта иглички запълзяха.
Но да се стегне мигом заповяда
гласът, привикнал все да го командва.
"Защо не издържа до утре? В сряда
ний трябваше за тръгнем, а тогава
съвсем различни можеха да бъдат
нещата, не с опасности за тебе!" -
Момчил гнева опита да изпъди,
разбрал, че той сега не е потребен.
До вечерта стояха във кафето,
нетърпелив – той ходи два, три пъти,
докато дойде времето, в което
излезе лекар, за да го упъти.
- Заплахата премина, но остава
до сутринта да чакаме развоя.
Съпругата ви – знам – ще се оправи!
- Тя, докторе, е годеница моя.
Средва:
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
