Душата ми е лист хартия,
по който ти с кръвта ми
своята история написа...
Душата ми бе падаща звезда.
В мига, във който се родих,
ти си пожела за твоите грешки
аз със лихви да платя...
Душата ми е сянка днес,
белязана от чужди грешки,
чужд кръст да носи...
Душата ми бе птица,
ала тя сама при тебе кацна
и повече не полетя...
Душата ми сега е рана,
нелечима, жива рана...
Аз повярвах, че намерих лек.
Помислих, че тя отново ще лети свободна.
Сграбчих мига и рекох си:
„Това е краят, отхвърлих вече кръста ти.
Сега ще се родя наново,
ред е вече друг да плаща...”
Повярвах и когато най-щастлива бях,
на прага на пълната нирвана,
тогава сянката на твоите грешки
слънцето на мойто щастие затъмни...
Цял живот ли така ще бъде?
Та ти намери своя път!
Защо и аз не мога да намеря моя?
Защо душата ми е дом на чужда болка,
нима моята не и достига?
Защо душата ми - пуста гара,
към нея няма път?!
Защо душата ми осъди
да бъде вечен спътник на тъгата?...
© Илияна Стефанова Все права защищены