Душата ми е лист хартия,

по който ти с кръвта ми

своята история написа...

Душата ми бе падаща звезда.

В мига, във който се родих,

ти си пожела за твоите грешки

аз със лихви да платя...

Душата ми е сянка днес,

белязана от чужди грешки,

чужд кръст да носи...

Душата ми бе птица,

ала тя сама при тебе кацна

и повече не полетя...

Душата ми сега е рана,

нелечима, жива рана...

Аз повярвах, че намерих лек.

Помислих, че тя отново ще лети свободна.

Сграбчих мига и рекох си:

„Това е краят, отхвърлих вече кръста ти.

Сега ще се родя наново,

ред е вече друг да плаща...”

Повярвах и когато най-щастлива бях,

на прага на пълната нирвана,

тогава сянката на твоите грешки

слънцето на мойто щастие затъмни...

Цял живот ли така ще бъде?

Та ти намери своя път!

Защо и аз не мога да намеря моя?

Защо душата ми е дом на чужда болка,

нима моята не и достига?

Защо душата ми - пуста гара,

към нея няма път?!

Защо душата ми осъди

да бъде вечен спътник на тъгата?...