Аз бях малко човече,
всичко ми изглеждаше толкова далече.
Искаше ми се да порасна
и да напусна таз приказка "прекрасна".
Имах си до моето старо легло
едно голямо стъклено кълбо.
То беше моят приятел
и абсолютно верен порицател.
Задавах аз хиляди въпроси,
докато децата навън ходеха боси.
Справях се с трудностите славно,
но годините минаваха бавно.
Котката до мен често играеше с преждата,
а аз все повече и повече губех надеждата.
Тежко беше да си в чужбина
и да мислиш за своята любима родина,
но тройно по-опасни бяха
оръжията, които денонощно крещяха.
Когато всичко си изгубил,
ти си се погубил...
Да, според много хора е така,
но аз нямам какво да губя сега.
Не познавах чувството щастие
и в него нямах участие.
Всичко в мен ми казваше: "Бори се!",
но от тоз жалък живот... уморих се!
Сам аз бях на света
и тихо очаквах пролетта.
Кога ще дойде тя?
Нима не мина зимата отдавна?
Може би проспал съм я в моето страдание,
дали това не е последно наказание?
Покорно със съдбата си
затворих аз очи
и пред мен
изгряха бляскави лъчи...