От утре се забравяме…

Защо ли не престана да ме търсиш?

Защо виждам още с погледи тихи

как ме викаш, как бавно ме погубваш?

Така и аз непрекъснато с устни те зова,

със зениците си прогарям пътя зад тебе,

… и когато ме повикаш, пак ще се отзова.

И когато те поискам, гърми цялото небе!

Как сега да се забравим, кажи? Когато

и раздялата ни не успя да ни раздели!

Как напред да продължим, когато с

всяка мисъл все един към друг вървим.

Как от утре да се забравяме, когато пак

един към друг ръце си жадни протягаме!

Помогни ми, нека бъде по-лесно!

Оттук насетне, като ме срещнеш,

не поглеждай в очите ми повече.

Случайно да не би да вдъхнеш

живот на думите, които не изрече!

Скрий се от мен и от погледа ми,

не се показвай, помогни ми да забравя.

Когато ме погледнеш, просто замълчи

и нищо не казвай, повече ще боли,

мълчи си, както мълчеше и преди!

Че от всяка наша дума хвърчат искри

и  всеки допир ражда нови надежди!