От утре се забравяме…
От утре се забравяме…
Защо ли не престана да ме търсиш?
Защо виждам още с погледи тихи
как ме викаш, как бавно ме погубваш?
Така и аз непрекъснато с устни те зова,
със зениците си прогарям пътя зад тебе,
… и когато ме повикаш, пак ще се отзова.
И когато те поискам, гърми цялото небе!
Как сега да се забравим, кажи? Когато
и раздялата ни не успя да ни раздели!
Как напред да продължим, когато с
всяка мисъл все един към друг вървим.
Как от утре да се забравяме, когато пак
един към друг ръце си жадни протягаме!
Помогни ми, нека бъде по-лесно!
Оттук насетне, като ме срещнеш,
не поглеждай в очите ми повече.
Случайно да не би да вдъхнеш
живот на думите, които не изрече!
Скрий се от мен и от погледа ми,
не се показвай, помогни ми да забравя.
Когато ме погледнеш, просто замълчи
и нищо не казвай, повече ще боли,
мълчи си, както мълчеше и преди!
Че от всяка наша дума хвърчат искри
и всеки допир ражда нови надежди!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дияна Всички права запазени
