Отброеното ми време

                              Другарувам си с живота доверчиво.

                              А може би до мен вървят онези,

                               които са обстрелвали мечтите ми.

                               Не знам кои са. И те отдавна

                               са забравили - кои са. Никой не ги пита

                               за това. Но добре умеят да се целят.

                                Даваме им нещо свидно, свое.

                               С личните запаси добрина

                                храним чуждата нечиста съвест.

                                Докога? Докато се преродим?

                                Но трябва да умрем преди това.

                                След нас, пиесата ще се повтори,

                                с вечните, забравени герои.

                                Затова не съм на ти и със смъртта.

                                Не искам пак да се родя. Отгоре

                                 ще мигам срещу слънцето, а някой

                                 щастливо под лъчите му ще бърза.

                                 Моят шанс нарича се - сега. Но знам,

                                  дори да върна и часовника назад,

                                 няма да излъжа отброеното ми време.

                                 Уречен е часът, когато ще се срещна

                                 със собсвения си убиец. Дано да ме

                                  очаква с грамаден, черен шоколад -

                                  стара, сбъдната мечта от следвоенното

                                  ми детство. За после... Ще се договорим...

                                  Той трябва да е истински като смъртта,

                                  а не пак анонимен или жалък самозванец,

                                      убивал тайно чуждите илюзии...

                                                     А дотогава?

                                 - Играта - както казват - продължава...