Откъс от роман, който никога няма да напиша

Когато съм тъжна, пия чаша кафе.

Оставям сладко-горчивия дим

да се изплъзва през пръстите ми

като истините, които жадувам да изрека.

Най-често вместо тях избирам

нещо по-лесно за смилане.

Нещо изменено, в което се крие истина,

но само броени хора го виждат в очите ми.

Искрата я няма, казват те, ние знаем кога.

Не си човек, който гледа в земята,

обясниха, освен ако ти има нещо.

И въпреки това имам чувството,

че земята е единственото място,

в което гледам - да не се спъна,

да не падна отново и да добавя

някой нов белег по износените ми колене.

Износени по много причини,

но най-вече от молене.

Молене някой да ме погледне,

наистина да ме види,

не просто да остави погледа си

да лази под раменете ми,

и да види това нещо,

което кара хората да останат.

Молене не за любов, а за вечност -

нещо, което не съм виждала,

така че оставям коленете си да кървят

из калдъръмите пред музея,

който е душата ми. Но ако не се молех,

щях да вия като вълк,

който търси път под луната.

Или нимфите в храма на Посейдон,

молещи се на безверния си бог.

Но засега ще допия чашата си кафе

и ще оставя вълните на Тъга

да се излеят върху косите ми,

ще дочакам прилива да отмине

и ще закърпя коленете си за пореден път,

защото както винаги ги очаква път.