Откъс от роман, който никога няма да напиша
Когато съм тъжна, пия чаша кафе.
Оставям сладко-горчивия дим
да се изплъзва през пръстите ми
като истините, които жадувам да изрека.
Най-често вместо тях избирам
нещо по-лесно за смилане.
Нещо изменено, в което се крие истина,
но само броени хора го виждат в очите ми.
Искрата я няма, казват те, ние знаем кога.
Не си човек, който гледа в земята,
обясниха, освен ако ти има нещо.
И въпреки това имам чувството,
че земята е единственото място,
в което гледам - да не се спъна,
да не падна отново и да добавя
някой нов белег по износените ми колене.
Износени по много причини,
но най-вече от молене.
Молене някой да ме погледне,
наистина да ме види,
не просто да остави погледа си
да лази под раменете ми,
и да види това нещо,
което кара хората да останат.
Молене не за любов, а за вечност -
нещо, което не съм виждала,
така че оставям коленете си да кървят
из калдъръмите пред музея,
който е душата ми. Но ако не се молех,
щях да вия като вълк,
който търси път под луната.
Или нимфите в храма на Посейдон,
молещи се на безверния си бог.
Но засега ще допия чашата си кафе
и ще оставя вълните на Тъга
да се излеят върху косите ми,
ще дочакам прилива да отмине
и ще закърпя коленете си за пореден път,
защото както винаги ги очаква път.
© Елисавета Карамфилова All rights reserved. ✍️ No AI Used