5 дек. 2011 г., 15:38

Откъснат листец от истината 

  Поэзия » Другая
593 0 6

 Бе един спокоен

следобед от други много

и по пътя горски

тръгнахме отново.

Ту редуваха се думи,

ту тишина

и някак леко стана

на моята душа.

 

Надолу от нозете ни,

до голи веч корони на дърва,

бръшлянът, забелязах,

прокарал бе своите стебла -

израснал бе, видях,

от малко ярко листче

в пътека от листа,

в зеленото тъмно на мъдрите мисли.

 

Дали усещах аз,

че ний самите сме се променили,

помъдрели до сега,

макар и с няколко години.

Вълненията стари спомних,

що пареха ни в умовете

по пътя тоз познат, любовни,

що детските сърца тъй волни

отначало наивно вълнуваха.

 

Да,  научили сме ний

още малко за Света

и доста мислите ни

измениха се и те така.

 

И ето Тя се отклони,

една от нас - приятелка любима,

по път, осеян със листа,

завлече ни с усмивка дива.

„Хайде тук да спрем,  искам да полегна -

на чергата цветна,

от листа стъкмена,

коси  къдрави да разпилея.”

 

„Не,  постой ти,

стръмно е надолу -

ще се хлъзнеш,  ще се нараниш,

под някое дърво, без листи голо,

ще се озовеш

без да разбереш!„

 

„Хайде, хайде – виж, море е от листа,

медено кафяво,

да ги разпилеем ела.

И спуснах се аз,

 след мен приятелката друга,

и литнаха дървесните кожуси

в цветна центрофуга.

 

„Ха, на ти, хак да е!”

„О, с мен ли ще се занесеш?

А, няма да я бъде, не!”

„Ха, ето и от мен

корона от листа!

Ще станете на горски нимфи, ей, момичета.„

 

И неусетно,

 от млади дами поумнели

превърнахме се навярно

в самодиви горски

с  рошави коси,

от шумки украсени.

А всяка своя звънък смях изля

и върху якето си на земята се простря.

 

И тогаз

съзнанието мое осъзна,

че макар и по-големи,

оставаме си ний деца.

В Живота да се учиш и успееш е целта,

ала не забравяй,

себе си бъди -

детето свое не оставяй.

 

 ( Посвещава се на двете героини.)

 

© Калина Иванова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??