Откъснат листец от истината
Бе един спокоен
следобед от други много
и по пътя горски
тръгнахме отново.
Ту редуваха се думи,
ту тишина
и някак леко стана
на моята душа.
Надолу от нозете ни,
до голи веч корони на дърва,
бръшлянът, забелязах,
прокарал бе своите стебла -
израснал бе, видях,
от малко ярко листче
в пътека от листа,
в зеленото тъмно на мъдрите мисли.
Дали усещах аз,
че ний самите сме се променили,
помъдрели до сега,
макар и с няколко години.
Вълненията стари спомних,
що пареха ни в умовете
по пътя тоз познат, любовни,
що детските сърца тъй волни
отначало наивно вълнуваха.
Да, научили сме ний
още малко за Света
и доста мислите ни
измениха се и те така.
И ето Тя се отклони,
една от нас - приятелка любима,
по път, осеян със листа,
завлече ни с усмивка дива.
„Хайде тук да спрем, искам да полегна -
на чергата цветна,
от листа стъкмена,
коси къдрави да разпилея.”
„Не, постой ти,
стръмно е надолу -
ще се хлъзнеш, ще се нараниш,
под някое дърво, без листи голо,
ще се озовеш
без да разбереш!„
„Хайде, хайде – виж, море е от листа,
медено кафяво,
да ги разпилеем ела.
И спуснах се аз,
след мен приятелката друга,
и литнаха дървесните кожуси
в цветна центрофуга.
„Ха, на ти, хак да е!”
„О, с мен ли ще се занесеш?
А, няма да я бъде, не!”
„Ха, ето и от мен
корона от листа!
Ще станете на горски нимфи, ей, момичета.„
И неусетно,
от млади дами поумнели
превърнахме се навярно
в самодиви горски
с рошави коси,
от шумки украсени.
А всяка своя звънък смях изля
и върху якето си на земята се простря.
И тогаз
съзнанието мое осъзна,
че макар и по-големи,
оставаме си ний деца.
В Живота да се учиш и успееш е целта,
ала не забравяй,
себе си бъди -
детето свое не оставяй.
( Посвещава се на двете героини.)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Калина Иванова Всички права запазени
Хубаво и малко тъжно!