Тишината пак опява в моя храм.

Без теб ми душата опустява.

Не искам да се разпявам сам

и само детския ти лик да ме влудява.

Дали ти вече не разбра

защо пролетта е тъй дъждовна

и цветята закъсняват да цъфтят -

нима без Слънце е някакъв живот?

Така се случи - в години най-студени

да ме стоплиш като огнище -

не охлаждай топлината в мене,

че отмалявам от обичане...

Те, дните, като река изтичат,

изправен съм над водопада -

остави ми въгленчето живо,

като лава да се стичам във водата,

като бързей да те милвам с този стих,

докато ми дишаш във душата...