Отмалявам
Тишината пак опява в моя храм.
Без теб ми душата опустява.
Не искам да се разпявам сам
и само детския ти лик да ме влудява.
Дали ти вече не разбра
защо пролетта е тъй дъждовна
и цветята закъсняват да цъфтят -
нима без Слънце е някакъв живот?
Така се случи - в години най-студени
да ме стоплиш като огнище -
не охлаждай топлината в мене,
че отмалявам от обичане...
Те, дните, като река изтичат,
изправен съм над водопада -
остави ми въгленчето живо,
като лава да се стичам във водата,
като бързей да те милвам с този стих,
докато ми дишаш във душата...
© Валдемар All rights reserved.
