Отначало
Пролетта, каза мама, ще трябва,
да засееш цветята в градината,
да разпукаш пръстта ѝ корава,
до небето да цъфнат баирите.
Тя изглежда дори си представя,
как изпъвам браздите в живота си
и в очите ѝ мътно кафяви,
разлюляват се росни овошките.
Залюлявам се с тях без да зная,
като в сън, който мен ме сънува.
През прозореца снежен е Рая,
листи мраз, януари царува.
В стара гайда снегът е притихнал,
врани литват в мъглата без сила,
ех, какво ли сега не бих дала,
ако можех да екна с ручило.
Но запявам, как тихичко пея,
мама милва, да стана на лира.
Дали знае, че в ствола пред нея,
още глъхне сечта на секира.
Без да искам в ръцете ѝ падам.
Залепено от две огледало.
А лицата ни режат ги вади.
Като смърт. И живот. Отначало.
https://youtu.be/2-6YHp7wi1E
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Силвия Илиева Все права защищены
