В прозрачните очи на тишината
е пътят, украсен с цветя и тръни.
Пристъпвам аз – и няма брод нататък.
Пристъпваш ти – и пътят е бездънен.
Очакваното взима своя данък.
Очите виждат със различна плътност.
Едни се удрят във въздушни замъци,
а другите се спъват в свойте стъпки.
Решаващ е подхода ни към стръмното.
Над нас – дъгата, спуснала ръкави.
Прескоча ли – ще падна върху тръните.
Катеря ли се – ще докосна Рая.