Отредено...
„Не трябва да обичаш, грехота е“,
шепти сърцето тихичко във мен,
но аз не слушам, казвам: „Светлина е“
и пак съм в теб с изгряващия ден.
„Отделно сте, така е отредено“,
сърцето продължава да реди,
но слънцето остава несломено
и сбъдва мойте огнени мечти.
В съня ти се изливам като песен,
със утрото проблесвам във дъжда,
от зимата до късна златна есен,
по хиляди пътеки с теб летя.
Сърцето строго вятърно ме стрелва:
„Любов е да, но плащате цена“,
една надежда вътре в мен потрепва,
че тази дан докрай ще изплатя,
а после следва новото начало,
големите ни атомни крила,
преплетени в космично огледало
разперени далече над света.
„Сърце, не мога. Трудно ми е. Страдам.“
проплаква отчаянието в мен,
а то проронва: „Знам и се надявам,
накрая той от теб да е спасен.“
Така се трупат дни и ред години,
променяме се, ала вътре в нас
остава отзвука на мигове щастливи,
досбъднати в среднощен звезден час.
Ще ме достигнеш в моята реалност
и всички рани, знам, ще преболят,
отхвърлили наземната дуалност
душите ни далеч ще се стопят.
19.07.2018г.
Елица
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елица Георгиева Все права защищены
