Отредено...
„Не трябва да обичаш, грехота е“,
шепти сърцето тихичко във мен,
но аз не слушам, казвам: „Светлина е“
и пак съм в теб с изгряващия ден.
„Отделно сте, така е отредено“,
сърцето продължава да реди,
но слънцето остава несломено
и сбъдва мойте огнени мечти.
В съня ти се изливам като песен,
със утрото проблесвам във дъжда,
от зимата до късна златна есен,
по хиляди пътеки с теб летя.
Сърцето строго вятърно ме стрелва:
„Любов е да, но плащате цена“,
една надежда вътре в мен потрепва,
че тази дан докрай ще изплатя,
а после следва новото начало,
големите ни атомни крила,
преплетени в космично огледало
разперени далече над света.
„Сърце, не мога. Трудно ми е. Страдам.“
проплаква отчаянието в мен,
а то проронва: „Знам и се надявам,
накрая той от теб да е спасен.“
Така се трупат дни и ред години,
променяме се, ала вътре в нас
остава отзвука на мигове щастливи,
досбъднати в среднощен звезден час.
Ще ме достигнеш в моята реалност
и всички рани, знам, ще преболят,
отхвърлили наземната дуалност
душите ни далеч ще се стопят.
19.07.2018г.
Елица
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Георгиева Всички права запазени
