Отрова
Отрова
Дъждовен ден, поредният от календара.
Навънка времето безкрай тъжи.
Седя на бара, а тишината оглушава
и последните мечтателни акорди в нашите души.
Човекът до мене е на втората текила,
чува се как сърцето му до пръсване тупти,
а жената вдясно, тя на екс обръща втората си бира,
"Напий се, забрави го", алкохолът й крещи.
Момичето отсреща, най-много на шестнайсет,
и тя посърнала държи цигара в ръка.
А барманът налива ли, налива,
механично и без спирка спирта, разреден с вода.
И как ми се ще да заговоря
тез млади, но оклюмали лица,
да споделим един на друг тежката тревога,
що в тоз дъждовен ден изгаря нашите сърца.
Но уви, нямам даже глас да промърморя,
от малодушие, уплаха, страх.
Умът ми и душата ми са пленници на алкохола
и от човека жив остава само грях.
И телевизорът към злото ни не е безучастен,
съобщава за някакво дете, отишло в чужбина,
дете малко, а вече затънало в капана властен
на водката, цигарите и кокаина.
Не е ли глупаво, си мисля, да се друсаш, за да забравиш?
След като в крайна сметка в теб остава
още една грешка и един порок с който не можеш да се справиш?
И бедствието двойно става,
отдалече гледаш своята разруха,
но умът е толкова отровен, че престава
да мисли, да се радва, да му пука.
И ако преди е имало страдание,
човешки чувства, нещо лошо, но логично,
то сега си скелет, жив труп без дихание,
посягащ сам на всичко истинско и лично.
Поглъщам мигновено следващата чаша
и се чувствам като старец с пращящи стави,
а нов труп седнал е на съседната маса
и още една изгубена душа се мъчи да забрави.
Дъждовен ден, поредният от календара.
Навънка времето безкрай тъжи.
Седя на бара, а тишината оглушава
и последните мечтателни акорди в нашите души.
Човекът до мене е на втората текила,
чува се как сърцето му до пръсване тупти,
а жената вдясно, тя на екс обръща втората си бира,
"Напий се, забрави го", алкохолът й крещи.
Момичето отсреща, най-много на шестнайсет,
и тя посърнала държи цигара в ръка.
А барманът налива ли, налива,
механично и без спирка спирта, разреден с вода.
И как ми се ще да заговоря
тез млади, но оклюмали лица,
да споделим един на друг тежката тревога,
що в тоз дъждовен ден изгаря нашите сърца.
Но уви, нямам даже глас да промърморя,
от малодушие, уплаха, страх.
Умът ми и душата ми са пленници на алкохола
и от човека жив остава само грях.
И телевизорът към злото ни не е безучастен,
съобщава за някакво дете, отишло в чужбина,
дете малко, а вече затънало в капана властен
на водката, цигарите и кокаина.
Не е ли глупаво, си мисля, да се друсаш, за да забравиш?
След като в крайна сметка в теб остава
още една грешка и един порок с който не можеш да се справиш?
И бедствието двойно става,
отдалече гледаш своята разруха,
но умът е толкова отровен, че престава
да мисли, да се радва, да му пука.
И ако преди е имало страдание,
човешки чувства, нещо лошо, но логично,
то сега си скелет, жив труп без дихание,
посягащ сам на всичко истинско и лично.
Поглъщам мигновено следващата чаша
и се чувствам като старец с пращящи стави,
а нов труп седнал е на съседната маса
и още една изгубена душа се мъчи да забрави.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Хриси Все права защищены
Хриси мога да го нарека леко мъдро продължавай в същия дух