Отвъд
Кората на дървото се напука.
От студ, а може би от скръб?
Луната мълком стича се в олука,
отместиш ли я - зее празен кръг.
И нищото прегръща самотата,
а тя обича тъмното "отвъд".
И някой се целува в суетата
със сенките, останали без плът.
Кората на дървото се напука.
А знаеш ли, че там било "отвъд"?
Звездите някой хвърли на боклука -
да не описват светлия му път.
И нищото прегръща самотата,
а тя се киска - може би от скръб?
И сок - янтар се стича по кората,
виси нощта на дневния си ръб...
П.п. Това стихотворение е написано в далечната 1999 година, но мисля, че става и сега!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Гюзелева Все права защищены
