Твърде тихо ми стана, откакто замина.
Побелях, побеля и земята,
не защото сезонно беше станало зима,
а изобщо в реда на нещата...
Като стихнал порой ме прибра есента,
да изплача душата си дюлена.
Как узряваше в нея тази тежка тъга
и в ръцете ми падна обрулена...
Твърде дълго те клех да останеш при мен
и ковах вместо пръсти вериги.
Ти си тръгна и взе наш'то общо сърце,
поразбридал дъгите красиви... ...