Пак във мен се пропи послетебна тъма
Твърде тихо ми стана, откакто замина.
Побелях, побеля и земята,
не защото сезонно беше станало зима,
а изобщо в реда на нещата...
Като стихнал порой ме прибра есента,
да изплача душата си дюлена.
Как узряваше в нея тази тежка тъга
и в ръцете ми падна обрулена...
Твърде дълго те клех да останеш при мен
и ковах вместо пръсти вериги.
Ти си тръгна и взе наш'то общо сърце,
поразбридал дъгите красиви...
Пренареждам света, като стара игра,
от децата ни скрита високо.
И отново съм аз, вироглава и зла,
скрила себе си в теб, надълбоко.
Изкрещях се до край и затворих уста...
Всяка болка превръща се в ехо.
Пак във мен се пропи послетебна тъма,
както слънцето слиза в морето...
© Евгения Илиева All rights reserved.
