Целувам вечер българското знаме

и снимката на моето дете.

На ум пресмятам колко ми остава,

а паячето, мрежата плете.

Пускам филм да хапе тишината.

Екранът, ми напомня за море

и пак повтарям своето пресмятане,

а паячето, мрежата плете.

В броенето, аз никога не бъркам.

Ето - стана време за спане,

очите щом започвам да си търкам,

а паячето, мрежата плете.

Загасям светлината, но в душата,

един копнеж за връщане расте.

Хълцам като бебенце в кревата,

а паячето, мрежата плете.

Навярно то, плете за мисли, примка.

Не иска да остане то, само.

Но паяче, аз имам си Родина

и в нея ми е точното место.

Дни остават в нея да се върна.

Усещам ритъм в моето сърце.

Възглавницата топличко прегръщам,

а паячето, мрежата плете...