И тръгвам си от себе си обидена,
от огъня на твоя плам ожарена,
с опърлени криле на пеперуда.
В килията на стара какавида
преспах във блян столетен.
Разкош във рамка
с достолепие,
без свян
и почерк
чужд.
Аз бях ли там
с намачкани криле?
В пашкула на поредното прераждане
копах тунел към звездното небе
и спах под звуците на празници.
Мечтах за нова идентичност,
безпомощно през мрак пулсирах,
опитах чужди привички
и в пасианси се взирах.
Изгарят ме слънчеви устни.
Напразно очаквам пощада.
Летя!
Мигът е толкова кратък,
пред дългото спускане в АДА.