Песен на ангели

Прераждане

Усещам – вятърът разбива лицето ми,

смразява душата, сковава сърцето ми.

Призрачни спомени около мен се въртят,

„Предай се!” ми шепнат и надолу да летя.

Така съм високо, а съм толкова ниско.

Поглеждам надолу и виждам водите.

Вълните играят си със образ печален

и давят с целувка пак дъха му прощален!

Животът бе труден, но смъртта ще е лесна.

С последната сила правя крачка последна.

Около мене цветята тихо се веят,

росата по тях като сълзите се лее.

С крила дари ме да полетя, да загина!

И стъпка с крилата, и към бездна отивам!

До ходилата цветята бавно замръзват!

Без живот, без душа… И в сърцето е тъмно.

Океанът не спи, а вълните ме чакат.

Смъртта ще запее и луната ще плаче!

А нощта ще закрие със облак небето

да не плаче луната, а дъждът - във морето.

Отвъд мрака, най-после към рая политам!

И блажено летя, и спокойно умирам…

И прегръдка с вълните. Водата е черна.

Океанът ме дърпа към мрачната бездна.

Ледена вода моето тяло докосва

и аз се усмихвам, и бавно се нося.

Времето спира, сърцето ми спира бавно…

В океана се пее мелодия жална.

Отварям очи и ме заслепява светлината свята.

А песен на ангели се разнася отвъд лъчите,

плува из водата толкова красиво.

Блясъкът на рая ослепява отново моите очи

и аз ги чувам – песен на ангели тъй прекрасна.

От рая падат лъчи и умират те нещастно,

но докосват ме, успяват, чувам шепот на смъртта.

Със смъртта раят хвърля воал от светлина до мен.

И чувствам, че летя, а всъщност си стоя. Духът така свещен…

Чувам гласовете им и, ако изкрещя, и те ще чуят мен.

Ако се протегна, ще ги докосна. Ако се загледам, ще ги видя!

Ангелите пеят… Раят е до мен. Лъчите щастливо отново те се веят.

И очите заслепени аз притварям. Мигвам първи път и ги отварям,

а отново светлина божествена лети пред мен.

Храм безценен! Светилище последно!

И очите натежават, и аз бавно ги затварям,

и нямам сили повече отново да погледна.

Сърцето изтощено спря да бие.

Последният ми дъх вече си отиде.

"Раят съществуваше само за кратко, докато умирах и в мен живееше илюзията, че след живота раят ще стопли моето сърце. Понякога човек намира в смъртта това, което не е успял да намери в живота, но замисля ли се какво, което е имал и тепърва ще има в живота, няма никога повече да открие в смъртта?"

И в мрака някой подаде ми ръка на мен.

Отново светлина погали ми очите.

„Дишай, дишай! Не умирай!” – глас свещен.

Очи отворих, а слънце галеше водите.