Усещам – вятърът разбива лицето ми,
смразява душата, сковава сърцето ми.
Призрачни спомени около мен се въртят,
„Предай се!” ми шепнат и надолу да летя.
Така съм високо, а съм толкова ниско.
Поглеждам надолу и виждам водите.
Вълните играят си със образ печален
и давят с целувка пак дъха му прощален!
Животът бе труден, но смъртта ще е лесна.
С последната сила правя крачка последна.
Около мене цветята тихо се веят,
росата по тях като сълзите се лее.
С крила дари ме да полетя, да загина!
И стъпка с крилата, и към бездна отивам!
До ходилата цветята бавно замръзват!
Без живот, без душа… И в сърцето е тъмно.
Океанът не спи, а вълните ме чакат.
Смъртта ще запее и луната ще плаче!
А нощта ще закрие със облак небето
да не плаче луната, а дъждът - във морето.
Отвъд мрака, най-после към рая политам!
И блажено летя, и спокойно умирам…
И прегръдка с вълните. Водата е черна.
Океанът ме дърпа към мрачната бездна.
Ледена вода моето тяло докосва
и аз се усмихвам, и бавно се нося.
Времето спира, сърцето ми спира бавно…
В океана се пее мелодия жална.
Отварям очи и ме заслепява светлината свята.
А песен на ангели се разнася отвъд лъчите,
плува из водата толкова красиво.
Блясъкът на рая ослепява отново моите очи
и аз ги чувам – песен на ангели тъй прекрасна.
От рая падат лъчи и умират те нещастно,
но докосват ме, успяват, чувам шепот на смъртта.
Със смъртта раят хвърля воал от светлина до мен.
И чувствам, че летя, а всъщност си стоя. Духът така свещен…
Чувам гласовете им и, ако изкрещя, и те ще чуят мен.
Ако се протегна, ще ги докосна. Ако се загледам, ще ги видя!
Ангелите пеят… Раят е до мен. Лъчите щастливо отново те се веят.
И очите заслепени аз притварям. Мигвам първи път и ги отварям,
а отново светлина божествена лети пред мен.
Храм безценен! Светилище последно!
И очите натежават, и аз бавно ги затварям,
и нямам сили повече отново да погледна.
Сърцето изтощено спря да бие.
Последният ми дъх вече си отиде.
"Раят съществуваше само за кратко, докато умирах и в мен живееше илюзията, че след живота раят ще стопли моето сърце. Понякога човек намира в смъртта това, което не е успял да намери в живота, но замисля ли се какво, което е имал и тепърва ще има в живота, няма никога повече да открие в смъртта?"
И в мрака някой подаде ми ръка на мен.
Отново светлина погали ми очите.
„Дишай, дишай! Не умирай!” – глас свещен.
Очи отворих, а слънце галеше водите.
© Джон Джорджив All rights reserved.