Пиете́т...
(триптих)
1.
Не си ли бил, Човече, в Океана,
когато залезът вълшебно гасне
и цялата енергия събрана
на Вятърът магично е подвластна,
то значи, че в Живота си пропуснал:
Върховната Космическа наслада
и в божията про́мисъл напусто –
ти сетива́ си имал за награда!...
Не си ли гледал в цветната каскада
от скачащите цветове магични,
как „достолепно“ Слънцето „пропада“,
то дните ти са минали – безлични!...
Изпуснал си вълшебствата, които
не би могъл дори да проумееш,
но дава ти Вселената: с мечтите –
възможност Вечността да изживееш!...
... При тая необятност разлюляна –
обсебила Света от край до края,
във всеки миг се сменя в Океана –
стихията на дивата ома́я!...
При срещата със Слънцето блещука
и първата звезда на хоризонта,
а Вятърът открил една пролука –
за себе си неи́стово напомня!...
И той прецизно с облаците ва́е
в небето причудливо Светлината,
и всеки миг в „творбите“ си добавя
нюанси с Пиете́т към Красотата!...
2.
В неспирен монотонен тътен
Стихията и в тази вечер
напомня ми, че е достъпен
Безкраят, но че съм обречен!...
Достатъчно е да потегля
дори в нощта с попътен вятър
и дързостта ще ме зажегли
в пространствата на Свободата!...
... Не е безплатна свободата –
за нея винаги се плаща
и нямаш избор за Цената –
че в нея всичко се прихваща...
... но сам не си ли бил до Края
останал в Пиетет пред Залеза –
как ти разбрал би и оная
легенда: за Началото от Хаоса!...
Как Вечността ще осъзнаеш
не си ли бил под Звездопада
на Океаните в Безкрая –
и сам под звездна канонада?.
3.
О няма нищо толква красиво
от Залез над притихнал Океан!...
И Слънцето, което си отива,
но Светлината му е още там!...
Тя продължава тайнствено да све́ти
във Океана с чудни цветове́:
и светят облаците и небето,
и светят даже всички ветрове́...
А после, щом угаснат светлините
остава тук небесният разкош,
защото са като слънца Звездите –
по черното небе в безлунна нощ...
... Завари ли те в Океана вечер
от тайнствена магия си обзет
и вече си във Вечността, Човече –
замлъкнал пред Безкрая...
– С Пиете́т!...
18.01.2021. / Едно време в Пасифика
© Коста Качев Все права защищены
Прекрасни стихотворения пишеш и е разбираемо преклонението ти пред водния безкрай, но същото е за алпиниста планината.