В държавата в която
поетите, зловещо
не пишат за животът,
а за смърт и свещи.
Душевни инвалиди,
ранени от режима,
те, имат си причини
за този вид картина.
Поетите са хора
и искат да живеят.
Описвайки позора,
те за любов копнеят.
Не влизат във интриги,
а вяра прокламират.
Живеят в свойте книги
и само в тях умират,
за да живеят много
в сърцата като чувство.
Помилвани от Бога,
родени за изкуство.
Поетът не умира,
мечтае и се бори.
Не го съдете, моля,
че странно ви говори.
Той вижда по-различно,
той думите усеща.
Той никак не обича,
но пише и за свещи...
© Валентин Йорданов Все права защищены