В държавата в която

поетите, зловещо

не пишат за животът,

а за смърт и свещи.

Душевни инвалиди,

ранени от режима,

те, имат си причини

за този вид картина.

Поетите са хора

и искат да живеят.

Описвайки позора,

те за любов копнеят.

Не влизат във интриги,

а вяра прокламират.

Живеят в свойте книги

и само в тях умират,

за да живеят много

в сърцата като чувство.

Помилвани от Бога,

родени за изкуство.

Поетът не умира,

мечтае и се бори.

Не го съдете, моля,

че странно ви говори.

Той вижда по-различно,

той думите усеща.

Той никак не обича,

но пише и за свещи...