Сълзите ми? Не плача вече.
До мене не заспива тази мъка.
Преди поне болезнено ми пречеше.
Сега съм просто самота във плът.
Не зная колко утрини ще имам.
И колко няма да се будиш в тях.
Протяжно дълго ми дойдоха зимите,
в които даже си измислях сняг.
Така се свиква, знаеш ли? Наистина.
Любов? Представям си я. (Знам, че мога)
Но как се забранява да ми липсваш?
Да те прокълна ли? (Да ме прощава Бог.)
Дъжда ли? Няма изваляване.
Ще спре, когато слънцето пробие.
Когато спра за теб да се надявам.
Тогава болката не ще да ме убие...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов Все права защищены