Сутринта ще хвърля сянка,

вечер залезът ще свети.

А денят се губи в хаоса

от танцуващи планети.

Сигурно из тях живеят

пластелинени човеци,

също като нас се питат

сам-сами ли са навеки.

Сигурно и те забравят,

че е трудно да признаеш

колко много си получил,

без дори да пожелаеш.

Сигурно и те познават

болест, мъка и страдание.

Ако другиго застигнат,

тръпнат в сладко зложелание.

Нощем портите залостват.

„Нека лампите да светят!“

Вечно от страха си бягат

и предвиждат всеки екот.

А накрая, уморени,

лягат във пръстта студена.

И тела принасят в жертва

на свирепата вселена.

В танц на хиляди планети,

в пластелинената вечност,

как тъй, без да сме човеци,

да очакваме човечност?