Сутринта ще хвърля сянка,
вечер залезът ще свети.
А денят се губи в хаоса
от танцуващи планети.
Сигурно из тях живеят
пластелинени човеци,
също като нас се питат
сам-сами ли са навеки.
Сигурно и те забравят,
че е трудно да признаеш
колко много си получил,
без дори да пожелаеш.
Сигурно и те познават
болест, мъка и страдание.
Ако другиго застигнат,
тръпнат в сладко зложелание.
Нощем портите залостват.
„Нека лампите да светят!“
Вечно от страха си бягат
и предвиждат всеки екот.
А накрая, уморени,
лягат във пръстта студена.
И тела принасят в жертва
на свирепата вселена.
В танц на хиляди планети,
в пластелинената вечност,
как тъй, без да сме човеци,
да очакваме човечност?
© Константин Дренски Всички права запазени