По пътя за Пирдоп и за Клисура

Додето вятърът, гората ампутира,
през урвите, дълбоки на баира…
Аз трябваше да тръгна от зарана,
край глухите въздишки на Балкана.
Да крача пак, през мокри барикади.
През мъртви канари и листопади –
додето, всяка сутрин Планината,
самичка си бинтоваше главата…
Вървях като дрогиран през папура,
по пътя за Пирдоп и за Клисура…
Додето слънцето, напичаше гората.
И виждах как възкръсва Планината!
Направих си тогава аз почивка –
макар да нямах пухена завивка.
Успях да се наметна със тревата,
додето се събличаше гората…
Пътечка покрай мене, взе да тича!
И слънцето от хълма да наднича!
Додето облакът, прекрачи Планината!
И вятърът си скъса козирката…