20 февр. 2020 г., 08:24

По покривите вечер ни намята 

  Поэзия
608 5 11

Къде отиваш, слънце-зимно лято?...

Вечерята отново притъмня,

а облаче в сърцето й разлято

подгони птиците на сто ята.

 

Деветдесет и девет теглят тебе

на колесницата до старостта...

Притихва ли душа в самотен лебед?

Нормалните си нямат самота...

 

А лудите... Кога залязва лудост?

По покривите вечер ни намята.

Добре, че сме обръгнали на чудо,

летим самотно, ... даже по земята...

© Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря, Розали!
  • И аз съм благодарна за хубавия стих, който си ми оставила, Доче! Финал като финал, Гавраиле, на два светофара от старта, а ние се правим, че го няма... благодаря ти, че наминаваш!
  • "Нормалните си нямат самота"
    Или са я нарекли с друго име
    за да не ги примами лудостта
    и лято да осъмне с покрив зимен...

    Благодаря за поезията!
  • Чудесен финал.
    Поздравление!
  • Не знам каква съм... но другарче имам, дори когато съм сама. Благодаря ви!
  • Не знам дали съм от "нормалните" , но обичам самотата си, тя е част от усещането ми за свобода.
    Хареса ми, толкова размисли предизвика за мен!
  • Аз пък винаги съм смятала, че именно нормалните са самотниците
    Хареса ми, много!
  • Те, нормалните, не са виновни, че са такива
  • "Добре, че сме обръгнали на чудо" !!!
  • "летим самотно, ... даже по земята..." Много ми допадна.
  • "Нормалните си нямат самота..."
    Как да не те запомни човек!?
    Страхотна ирония
Предложения
: ??:??