5 нояб. 2019 г., 09:44

По залез слънце

1.2K 0 0

       Заспиват офисите на града.
Спят и се топят. Връщат се от работа
очите ни в прегръдките на тежка, бавна сянка.
Бездомните ни рошави мечти в кофата за смет ровят.
Пътят е толкова блед – като динамичен демоничен кът,
изтръгнат от кървавия зъб на една изсушена и повита
в болнични пелени надежда, достигнала със стегнат от
ужас език до студения извод, че леталният изход вече гръмко
наближава. Снощи щях да ѝ ходя на свиждане в болницата с
персонал безсърдечен, но забравих, защото съм глупак.
Кой ли ще ѝ занесе бисквити за закуска? Тя трябва да се храни,
независимо че зъбите ѝ падат като неуверено в първите си стъпки бебе,
а косата ѝ капе – листопад. Кожата ѝ е в рани… Мозъкът ѝ рухва постепенно,
а копролалията там устроила си е театър...
И разбива моята съпруга. Невъзможно е да я догоня в надпреварата
с ругаещата ме смърт. Винаги плача, когато се налага да пренасям зловонния
фецес към облечената в чувал кофа. Обикновено това се случва, когато
навън вали и остра шивашка игла се забива в сърцето ми. Безпомощен и жалък съм.
Не мога нищо да сторя, да се възпротивя, да укротя опустошителната
сила на Метотрексата – който демонично се кикоти от банката с лекарски
продукти. Сякаш се е разположил на мекото кресло у дома си, сипал си
е сладко питие пред телевизора, докато нахлува дълбоко в тялото,
разтрошавайки и сетната халтава костица. Болезнено е. Ще се напия
в покрайнините на града, съзерцавайки с празен поглед отвисоко
анхедонията, погълнала болницата, в която жена ми – о, моята скъпа съпруга! –
затвори завинаги своите ужасно изморени портали към света...

Заспиват офисите на града.
Спят и се топят...
Но едни очи никога повече не ще
усетят грапавата кожа на романтичната
сянка...  
По залез слънце...


 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Димитър Драганов Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...