По залез слънце
Заспиват офисите на града.
Спят и се топят. Връщат се от работа
очите ни в прегръдките на тежка, бавна сянка.
Бездомните ни рошави мечти в кофата за смет ровят.
Пътят е толкова блед – като динамичен демоничен кът,
изтръгнат от кървавия зъб на една изсушена и повита
в болнични пелени надежда, достигнала със стегнат от
ужас език до студения извод, че леталният изход вече гръмко
наближава. Снощи щях да ѝ ходя на свиждане в болницата с
персонал безсърдечен, но забравих, защото съм глупак.
Кой ли ще ѝ занесе бисквити за закуска? Тя трябва да се храни,
независимо че зъбите ѝ падат като неуверено в първите си стъпки бебе,
а косата ѝ капе – листопад. Кожата ѝ е в рани… Мозъкът ѝ рухва постепенно,
а копролалията там устроила си е театър...
И разбива моята съпруга. Невъзможно е да я догоня в надпреварата
с ругаещата ме смърт. Винаги плача, когато се налага да пренасям зловонния
фецес към облечената в чувал кофа. Обикновено това се случва, когато
навън вали и остра шивашка игла се забива в сърцето ми. Безпомощен и жалък съм.
Не мога нищо да сторя, да се възпротивя, да укротя опустошителната
сила на Метотрексата – който демонично се кикоти от банката с лекарски
продукти. Сякаш се е разположил на мекото кресло у дома си, сипал си
е сладко питие пред телевизора, докато нахлува дълбоко в тялото,
разтрошавайки и сетната халтава костица. Болезнено е. Ще се напия
в покрайнините на града, съзерцавайки с празен поглед отвисоко
анхедонията, погълнала болницата, в която жена ми – о, моята скъпа съпруга! –
затвори завинаги своите ужасно изморени портали към света...
Заспиват офисите на града.
Спят и се топят...
Но едни очи никога повече не ще
усетят грапавата кожа на романтичната
сянка...
По залез слънце...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени