Набраздяване по лицето чертаят годините,
а ти набраздяваш сърцето ми от години...
Изкореняваш ми "вредните" навици всекидневно,
но вредно се връщам, когато ми мине...

Упорито убивам си оптимизма със тебе,
два пъти дневно на гладно те пия...
Не помагаш, а повече свят ми се вие,
и вия като вълк на луна от безсилие...

Окосена трева под краката ми скърца,
а за зъбите в мойта уста не говоря,
но говоря си често със пода замислен...
От история с химия ще се изчистя...

Разкованата панта си мълчи, щом съм вкъщи,
само вятъра пробва я колко издържа...
Не че чакам отново "преди" да се връща,
но стомаха ми често от шум се обръща...

И купуваш пустиня за всеки предишен,
да мете песачинки, докато забрави,
изгорелите длани от болка да трепнат
и да помнят кой точно пръв ги опари...

Набраздяване по лицето чертаят годините,
начерта върху мене мишена и стреля...
Изкорени ми сърцето веднъж и за последно...
Най-накрая и аз просто да седна... 
и да почина...