Почти елегия
Когато сърцето утихне самотно
на своята участ във тънката мрежа,
приело да бъде сърце доживотно
на някакъв глупав и влюбен невежа...
Тогава на разума тънките нишки,
завързани здраво на възел изкусен,
отронват във тъмното тихи въздишки,
безкрайно-начални, подобно на пръстен...
Душата се свива на топка от спомен -
търкулната житена питка далече...
Светът е отново безлюдно огромен
в смокинови листи небрежно облечен...
Със нокти на хищник нощта ще ме сграбчи,
ще ръфа до кокал от моите чувства.
Ще пеят щурците - във черно тръбачи -
да бъдеш обичан е вече изкуство...
Луната ще сипе по къщите бяло
и в бяло звездите отгоре ще сричат...
Превърнат в подобие плахо на тяло,
осъмвам самичък и пак необичан...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Никифоров Все права защищены
