Apr 16, 2013, 10:56 PM

Почти елегия 

  Poetry
777 0 9

Когато сърцето утихне самотно
на своята участ във тънката мрежа,
приело да бъде сърце доживотно
на някакъв глупав и влюбен невежа...

Тогава на разума тънките нишки,
завързани здраво на възел изкусен,
отронват във тъмното тихи въздишки,
безкрайно-начални, подобно на пръстен...

Душата се свива на топка от спомен -
търкулната житена питка далече...
Светът е отново безлюдно огромен
в смокинови листи небрежно облечен...

Със нокти на хищник нощта ще ме сграбчи,
ще ръфа до кокал от моите чувства.
Ще пеят щурците - във черно тръбачи -
да бъдеш обичан е вече изкуство...

Луната ще сипе по къщите бяло
и в бяло звездите отгоре ще сричат...
Превърнат в подобие плахо на тяло,
осъмвам самичък и пак необичан...

© Димитър Никифоров All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??