Ледени куршуми, но меки, кадифени,

топят се безкрайно през лазурната мъгла

и залива ме самотна, спокойна вълна,

и под нея давят се моите копнежи.

Под вода зазидан в непрекъснат мрак,

горя във пожара на синевата морска,

чувам далечни, жлъчни смеховете хорски,

щастливо пируващи насред каменен бряг.

Но знам, че лятото ще попие водата

във небосклона си жарък вишнево червен.

И в какво ли ще се превърне калта по мен

тогава - в човек или в роб на простотата?