Поема за човешката душа

Осиротя от свойта всеотдайност,
остана ти една душа
обрулена и празна до безкрайност,
изгубена във тиха самота.

Със мисия по Божията воля
ликуваше във младото си тяло
без страх от всякакви неволи,
да е щастието чуждо, цяло.

И срещнеш ли го в нечии очи,
в усмивките на близки, окрилени,
политаш в своите мечти
и веруюто твое съкровено.

Създаваш обич и надежда,
даряваш вяра, сееш радостта
и щом назад понякога погледнеш
след себе си оставяш любовта.

И после с вятъра политат
покълналите, млади семена,
цъфтят и радват, но не питат,
кой стръкчето в основата пося.

А коренът посят ли е, ще остарява,
но всяка нова пролет ще кълни,
дори да се изгуби, ще си заслужава
щом цвят и аромат ще се роди.