Поетична клоака

Не, това не е просто някакво стихотворение,
а изповед, за която отдавна имам намерение.
Това не е за някоя любовна история,
не е философия, не е лирична теория.
Моето слово не е за литературни експерти,
не е за "творци" или самозвани поети.
Не е за политически апостоли или радикали,
или хора, които обичат само цветни метали.
Не е за вечните борци за правда социална,
не е за авангардни мислители, банални.
Не е призив за някакво политическо решение,
не е опит за класика сред новото поколение.
Не е налагане на мнение,
а просто впечетление,
че писаното слово придоби странно измерение.
Откакто всеки разбира, тук
и всеки се спира и
се опитва да пише напук.
Това не са перли, а просто боклук.
Това не са мисли, оставащи във времето,
това не е "С мръсната вода изхвърлихме и бебето".
То не е до тези, които нямат вкус,
които докосват всички, без да ги е гнус.
Болна тема, за която всички мълчат,
а именно - защо творбите ни мрат,
в нечий несполучливи клоаки?
И май обяснение не чакам...

Казват, че вероятно това е твърде обидно,
някой ще се засегне, уж само привидно.
И хората просто не прозират вината си,
със скрита надежда да спасят душите си.
И продават идеи, които не струват
на група "ценители", които всичко купуват,
в порочен кръг, вината е на всички,
какво тук значи, че някой е различен?
Днес поезията е сякаш безмитна зона,
всеки върти далавери, да живее купона!
От всичко става стих, без правила да има,
не се цени сюжета, не трябва ритъм и рима.
Всичко се скрива зад фалшиви идеали,
за славата себе си дори биха продали.
И ако ме попитат, какво обичам,
аз няма да кажа нещо по-различно
от истинско изкуство,
майсторство лирично,
думи в музика, танц,
нищо, че е типично.
Да знам какво пиша и какво чета,
че всяка една дума си струва труда.
Днес качество няма, новаторство само,
сякаш свирят с краката си на пиано.
И звуци монотонни, глупава какафония -
новите хитове? Каква тъпа ирония!
Кой ще им каже, че са объркали влака?
Хм, май обяснение не чакам...