Един вълк отново към бездната ще проходи 
и с луната тихичко ще поговори. 
Болката в гърдите ще опита да зарови, 
слабостта си ще опита с усмивка да залъже. 
Никой болката му да не види, 
любовта до него да не стигне, 
сърцето му към никоя да не погледне, 
лапите му, никоя вълчица да не докоснат. 
Една любов тежи му още, 
един поглед, като вирус го събаря, 
една раздяла, като сол в раната кървяща, 
не спира болката да му подклажда. 
Един вълк, 
смирено гледа пропастта, 
и тихичко ридае във нощта. 
Луната лекичко с козината му си играе 
и с лъчите си го гали. 
Един вълк прегърбен 
изгубената си сила в тъмнината търси, 
но дали ще я открие. 
Болката със здравето му си играе, 
самотата със психиката му се забавлява, 
сърцето във гърдите уморено тупка, 
докато дойде сутринта, когато то заспа. 
И дойда следващата нощ, 
луната търси своя вълк, цяла нощ. 
Натъжена в облаците тя се скри, 
порой удави дивите гори. 
И плаче още тя, всяка нощ 
и вятъра тихо я успокоява. 
Един вълк повече не се събуди, 
една луна всяка вечер плаче, 
а една вълчица с другиго се влачи. 
Това е то съдбата, 
дошла му на главата, 
за една вълчица той умря, 
една вълчица, която го забрави 
и с мъката му го остави. 
Дано щастлива е сега, 
че тя уби вълчата душа.
 

Автор: Б. Димитров