Поискай сметката
Недей.
Не ме лъжи, че днес съм хубава.
Била съм по-красива, щом не плача.
Не се опитвай да ме гледаш влюбено,
веднъж подлъга ме.
За втори - няма начин.
Красив си. По-красив не съм те виждала.
Дали си спомням?
Помня. Като теб.
Разказваш за прекрасното ни минало -
двама млади влюбени в портрет.
Така и не разбрах защо го правиш.
Повярвай ми - и тя не го разбира.
Защо ме гледаш толкова уплашен?
Мислиш, че не знаех, че я има?
Имаше я.
Винаги я имаше -
когато привечерно ме целуваше,
когато до скута си ме притискаше,
когато полунощно с мен танцуваше...
Прибрах я като снимка в портмонето,
в мига, във който името й чух.
Случайно. Неочаквано.
Болеше.
Разбрах, че мястото ми не е тук
и, колкото да вярвам, че родени
сме, за да споделим една мечта -
признай си.
Ти не трябва да си с мене.
Красив си.
Всичко друго е лъжа.
Всичко друго - въздух под налягане,
думи без покритие, ненужност...
Устни не хапи в себепризнание.
Младостта тъждествена е с глупост.
Затова
не казвай, че съм хубава.
Била съм по-красива, щом не плача.
Поискай сметката, за да си тръгваме.
И с нея
после
в кошчето
ме смачкай.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лора Димитрова Все права защищены
