Под полярното небе тъгува моето сърце. За отминалите дни и спомените добри.
Затова как угасна моето сърце, но спря да кърви, ледено е вече разбери. Не му липсваш ти.
Ала липсва ми и това, че загубих си нейде там приказката добра. Римата вече не върви и тези думи ох, братко, сестро от тях боли.
Да формулирам аз това коства ми празната душа. Но макар празна да е тя, бълва мисълта, а тя тъй струи, извира и кърви. Към мозъкът и мисълта бавно пълзи, прокрадва се както ти някога в моето сърце.
Да излезе наяве иска тя! Да види утрото сутринта! Да грейне лъч светлина над таз последна безнадеждна изгубена съдба.
И ето избяга тя от тежката горчивина, хубаво, добре полети на длъж и на шир и разкажи, и недей забравя ти откъде си дошла! Ти се роди от човешката тъга и тежката съдба!
Но думите разбери не са само тъга, която уви някой е забравил да сподели или в нощта да изкрещи преди хилядите звезди гледащите като в театърът празните безмълвни души, които хвърлят, заядливи нападки все едно разбират те кое е по-добре, но нали гледат те с мъртвите си очи! Какво разбират те ми кажи!
Не те идват затова колко топло те гали нощта как крие всичко тя и там си само ти под милионите звезди. И там под нощното небе грее за теб прекрасната Луна, а помниш ли я както усмивката забравена от тъга.
Уви, забравил си! И в миналото всичко оставил си! Значи се реши и напред продължи. Хубаво е това, ала с теб вземи си и мисълта, щот остави ме там ти под полярното небе както се остави да забравиш прекрасното лице до което будеше се.
Но чакай спри се - къде, за къде бързаш ти! Нещо май забрави ти? А думата добра кой ще я изрече, кой ще вика и крещи? Къде ти е гласът един? Помниш ли как нейния беше ти любим!
А спомни си, нали! За връзките между две осъдени души. Ах, колко тежки са човешките съдби.
© Михайло Михайлов Все права защищены