Помниш ли?

Помниш ли нощите? Луди, безсънни,

когато по улици шепнехме грях?

Смехът ни звънеше в тъмните стъпки,

и вятърът вееше отрова и прах.

Помниш ли песните – стари, любими?

Дали ги тананикаш, когато си сам?

Как ритъмът пареше в дните ни сиви,

а нощем превръщаше болката в плам?

Помниш ли как по града се изгубвахме,

дъхът не достига, кръвта ни гори?

Отровата във вените с нас се преплиташе,

и нищо не можеше нас да сломи.

Помниш ли? Скришно се гледахме.

Очите ни шепнеха думи без глас.

И никой не трябваше да подозира,

че пламък трепти между нас.

Помниш ли рамото? Колко бе топло.

Там всичко утихваше – свят и живот.

И сякаш летях – не, не беше измислица,

Облаци шастие. Мир и любов.

Помниш ли тръпката, шепота, тайните?

Как всичко бе наше – но само в нощта?

Как устните мълком заключваха мислите,

а огън изгаряше нашата кръв?

Помниш ли как подскачах от радост,

когато дочувах, че пак ще си там?

Как в миг се разбиваше всяка омраза,

как всичко изглеждаше цветно и в блян?

А после… сред тълпата видях те случайно,

загубен, далечен, но същият ти.

Очите ти срещнах – проблесна ли пламък,

или само в мен още всичко гори?

Отмести ли бързо смутената жажда?

Престори ли се, че не помниш преди?

Или за секунда – макар и незнайно –

нещо във тебе отново трепти?

Попитай сърцето… дали ме повика

Дали за миг само не спря да тупти?

Дали не прошепна – макар и без думи –

че всичко изгубено е.

Попита ли го дали това може да се промени?